Пролетта на един град: Пазарджишка мозайка

Мисля, че заглавието на тази книга е най-доброто име за първата, така наречена, рубрика в блога ми. Книгата (както и въпросната рубрика) касае историята на град Пазарджик и пазарджиклии, въз основата на разкази на очевидци, запазили се през поколенията. Засега съм едва на половината й, но дотук са се оформили доста теми и имена, заслужаващи напълно отделни постове.


Книгата си седеше в семейната ни библиотека, като аз бях научил за нея преди няколко години, като виновници за това бяха родителите и едната ми баба, защото те са ми я препоръчвали неколкократно. Тя е у нас по наследствен път, тъй като е принадлежала на родителите на майка ми - другата ми баба и дядо. Издадена е през 1983г. в Пловдив, от първото издатетелство в България - "Христо Г. Данов", основано 1855г, съществуващо и до днес. Нейн автор е д-р Константин Кантарев - родом от Пазарджик и дългогодишен известен лекар с изявени културни и литературни интереси. Кратката му биография може да прочетете в сайта на вестник "Свободна мисъл" - анархистко издание, където дълги години е бил сътрудник.

Центъра с часовниковата кула, работеща и до днес. Вляво се вижда градския затвор, а вдясно - къща, на мястото на сегашния Младежки дом. В средата, на мястото на днешния площад "Тортата" се вижда еврейската градинка, с шадравана на малкото еврейче. Снимката е от 30-те години на 20-ти век.
Източник: http://www.lostbulgaria.com/



Първото си силно впечатление книгата прави още с отгръщането на втората пожълтяла страница - предговора. Написан не от кой да е, а от Николай Хайтов. Той най-точно описва предстоящите ни 280 страници и потвърждава усещането ми още от самото начало - че това не е обикновена книга. Тя не е историческа, няма съдържание, нито сложни думи. От нея лъха на спомени, носталгия и любов. Все неща, които могат да се предадат истински само от коренен пазарджиклия. Тя се редува от съвсем различни теми без никаква последователност, разделени просто със звездичка и... отнесен, замечтан поглед. Последното - ако си пазарджиклия, разбира се.

Описанието на града в миналото и кратките мини-историйки са събрани единствено от милите спомени на автора и тези, които той е чул или са се запазили по друг начин. По едно време четем за къщите, в които се е укривал Левски, а в следващия момент прескачаме към първата четвърт на 20-ти век и разбираме за първото пазарджишко кино, инсталирано в салона на читалище "Виделина". Докато се усетим сме се върнали в далечната 1574г. и се разхождаме из най-големия (и изчезнал вече) Куршум хан на Балканите... Абзаците се редуват хаотично и все пак се създава чувство за хармония, сякаш автора е написал всичко на един дъх, точно както е изникнало в съзнанието му. Като започнем от забавните вечеринки на баби и дядовци, минем през местата с най-сладък сок и най-вкусен хляб, та стигнем чак до прекарването на първия водопровод през село Ивайло..

Научваме и старите имена на днешните улици, както и местоположението на къщите на хора като Иван Батаклиев, Тодор Пенев, Иван Войнов, Константин Величков, Рашко Хаджиилиев, Михо Стефанов и т.н. За някои от тези светила на Пазарджик и техния исторически принос ще са бъдещите постове в тази рубрика. Има и още десетки имена, споменати в книгата, като занаятчии, пекари, учители или просто сприхави дядковци, които не са оставили своята следа в голямата история, а само в спомените на роднини, потомци, жители... И в тази книга.

Протест срещу Ньойския договор пред сградата на читалище “Виделина”, 1927г.
Източник: http://www.lostbulgaria.com/

Като страничен ефект от четенето й, при себе си забелязах, че разхождайки се по улиците на града, внимателно започнах да се вглеждам в старите сгради, мъчейки се да отгатна местоположението на местата, описани в книгата. Е, понякога успявах, понякога не. А понякога шанс изобщо няма, защото времето и градоустройствените промени са си казали думата и някои сгради изобщо не същестуват вече, а улиците - преизградени.

Чувствата на писателя за силно заразни и бързо налазват четящия. Но спор няма - тази книга е за пазарджиклии. Силно ме съмнява да докосне друг. За хора, които не са от Пазаржик бих препоръчал по-задълбочения и подробен исторически труд на проф. Иван Батаклиев "Пазарджик и пазарджишко". А за хората, които съм грабнал с тези редове и искат да прочетат книгата - надявам се да я има в регионалната библиотека. Или можете да попитате своя баба или дядо - резултатът може да е изненадващ.

За финал ще споделя един от любимите си абзаци, който съм си извадил и който по най-добър начин описва настроението в книгата:

"Лете в Пазарджик беше голяма жега. До обед хората бързат да свършат каквото може по-рано, по хлад. Отиват на пазара за зеленчук, после по бакалниците, касапниците, манифактурните магазини. Жените шътат, готвят, месят хляб и гледат да се опече на фурната по обед. Фурните са пълни с хора, тезгяхът е натъпкан с каравани тюрлюгювечи, тепсии баници, тиквеници, тави с курабии. Кръчмари, бакали и разни дюкянджии гледат сутрин по хлад и на тишина да се подстрижат и обръснат. На обед жегата става все по-голяма. Цветята отпуснат листа, въздухът трепти, орляци дребни мушици танцуват, кокошките са се свили на сянка, децата спят. Няма ветрец. Фурнаджията дреме на столче, сложил глава на тезгяха, бръснарите са отишли в къщи на обед и да поспят по 4-5 часа. В дюкяна е останал по-младият съдружник с чирачето. Хапне хляб и сирене или изпразни саханчето с готвеното, което жената е проводила по децата. После седне на бръснарския стол, намести се хубаво, опъне глава на облегалката и се унесе...

(...)

Към четири часа удари малката камбана на "Св.Богородица". Проточат се файтони, натоварени отзад и отпред и на капрата с пасажери от следобедния софийски влак. Затрополи тежката общинска поливачка с чифт едри коне и заплиска свежи струи вода, разхлажда и събужда заспалите дюкянджии. След нея тичат боси малчугани по риза или платнена рубашка, мушат се под струите, викат, смеят се и бягат измокрени. Цистерната се изпразни, коларят обръща конете към Канала. Вдигат се с гръм ролетките, свалят се кепенците, чирачетата напръскват с вода и премитат пред дюкяните."

/"Пролетта на един град", стр. 90-91./